Снежина Мечева: Не на сън – наяве

НЕ НА СЪН – НАЯВЕ
(Втора конференция на Асоциацията на българските училища в чужбина)

Снежина Мечева
Член на УС на АБУЧ – говорител
директор на Българското училище към Посолството на България в Лондон
Август 2009 г.

Не знам защо, но точно когато седнах да пиша тези редове, първата ми мисъл бе „Сън ли си или те има”. Мислех да започна официозно. За пореден път моята си нагласа отблъсна служебния тон. Най-вероятно до края на изложението си едва ли ще се върна към деловия стил. Трябва да ми бъде простено – като на литераторка, дето най-вероятно ще си умре такава.

Ще пиша за нещо, което само допреди две години беше в мечтите и сънищата на учителите в българските училища в чужбина, а днес престава да е блян. Изглежда реално, можем почти да го докоснем. Но това е така, защото много училища, директори, учители, настоятели, дарители, родители, ученици, дипломати, политици имаха десетки безсънни нощи и отдадоха силите си едно светилищно дело да стане реалност.

На 30 юли 2009 г. в Националния исторически музей в София се състоя втората конференция на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ).
Първата бе миналата година в Българския парламент под патронажа на председателя на 40-тото Народно събрание – г-н Георги Пирински. Тогава в президиума присъстваха освен него – и председателят на Комисията по образованието – г-н Лютви Местан, народни представители от същата комисия, зам.-министърът на МОН – г-н Кирчо Атанасов, зам.-председателят на ДАБЧ – г-н Йордан Янев, посланикът за извънредни поръчения – г-н Иван Станчов (бивш министър на външните работи и посланик на България във Великобритания, основател на Българското училище в Лондон в сегашния му вид). Нямаше нито един министър.
За сравнение ще изброя официалните гости на Втората конференция на АБУЧ: Това бяха зам.-председателят на 41-то Народно събрание – г-н Георги Пирински, министър Йорданка Фандъкова, министърът без портфейл за българите в чужбина– г-н Божидар Димитров, председателят на ДАБЧ – г-н Димитър Димитров, зам.-председателят на ДАБЧ – г-н Йордан Янев, г-н Кривошийски- представител на кабинета на вицепрезидента г-н Ангел Марин,
г-жа Евгения Живкова – председател на Асамблеята „Знаме на мира”.
Няма смисъл да коментирам. Явно е, че нивото на конференцията в Националния исторически музей бе значително по-високо и това безспорно стаи дъха на всички представители от 45 български училища по света в 23 държави, на гостите, проявили интерес към събитието, и на журналистите.
Представете си – зала, в която присъстват около 200 души, в страничните ложи издателства „Просвета”, „Анубис”, „Слово”, "Кронос", "Булвест 2000", дарители като „Пейпър ленд”, изложили своята продукция, на трибуната – високите гости.

Началото:
Бие силно училищен звънец. Обявявам с вълнение: „Колеги, Започва зрелостният изпит по родолюбие на българските училища в чужбина. Начало – 10.30 часа. Край – до последен дъх. На добър час!”
Следва лиричният поздрав на поетесата и учителката Здравка Момчева :
„ Дивна Българийо, дълг, завещание,
Рани от багри, кръстопът и покров.
В кръст се разпъвам в синовно страдание
осъдена с прощка от твойта любов.”

След нея малката третокласничка Александра Паунова рецитира своя детски стих, късче покоряваща искреност:
„ Ще учим, ще пътуваме далече
и граждани ще бъдем на света,
но никога България не ще забравим
и ний, и нашите деца!”
И запяват малките сладурани от Образцова вокална студия „Европа-Дъга” нашата си песничка „Аз съм българче”.
Градусът е висок, очакванията – големи, адреналинът – нажежен.

В този момент с мъничко закъснение на трибуната влиза и сяда до другите официални лица зам.-председателят на 41-то Народно събрание г-н Георги Пирински. Иде ми да изръкопляскам. Не от сервилност, а защото именно г-н Пирински пръв отвори пред нас миналата година дверите на висок държавен дом и респектиран от това, което чу на нашата първа конференция в Парламента, написа в почетната книга на АБУЧ , че можем да разчитаме на пълната му подкрепа. Този високопоставен държавен мъж удържа на думата си и отново е сред нас, за да ни направи още по-силни.

Първа част:
За първи път на днешния ден – 30.07.2009 г., се срещаме с министри – не един ресорен…двама! Уважението е явно, искаме да докажем, че е заслужено.
И когато г-жа Фандъкова започва речта си, по женски блага, по учителски сериозна – слушам и се радвам, за миг си спомням трудния до тук път – само за миг. Не искам да се връщам. Искам, както и другите мои колеги от всичките български училища по света, да попия уверенията, че България ще има за приоритет образованието на децата ни, че ние, българите по паспорт или по сърце, вече сме грижа на държавата – не на сън, наяве. Години сме чакали това да се случи. Някои ще кажат – „Е, едно е да обещаеш, друго е да стане!”. Няма да ги оборвам. И нас, стотиците учители от всички континенти, тази мисъл ни дращи в съзнанието, но досега не сме видели на живо, очи в очи просветен министър да се изправи пред нас и да обещае. А обещанието е отговорност, за изпълнението на която се търси сметка и затова не може да бъде изказано току-така.

Още по-висок става градусът на надеждите ни, когато министър Божидар Димитров взема думата и по блестящ начин поставя сегашните български училища в чужбина редом до светлиците от Възраждането, когато 1500 български училища са били създадени единствено с дарителството и силите на българи – патриоти, без помощта на тогавашната държава – Турската империя. Нямате представа какво е усещането – един историк да направи подобно сравнение. В душата пърха гордост. Сред нас в залата има десетина носители на почетния медал с лика на Паисий, връчен ни от ДАБЧ за заслуги към българското образование в чужбина. И ето – един настоящ министър ни поставя в действителност редом със светини, косвено ни нарича паисиевци и от името на държавата разграничава бъдещите действия на управниците от онези, управляващи навремето Империята на нашето робство.
Говорят и другите важни гости, а аз оглеждам залата и в притихналите очи на колегите си чета радостта и уважението. На ум ги прегръщам, на ум ги галя със спомена си, когато преди две години създадохме нашата АБУЧ там, в пловдивския квартал Марково, в дома на Боянка Иванова – директор на училище „Джон Атанасов” в Чикаго, най-голямото българско училище в САЩ. Нейните думи цитира новият председател на ДАБЧ г-н Димитър Димитров: „Децата ни в чужбина тълкуват думата „татковина” като вината на татко, а ние – учителите зад граница, я приемаме като вината на татковината, която е забравила своите емигрантски потомци.”

Но в този момент, в тази зала, на тази конференция всички вярваме, искаме това да е остаряло тълкувание от миналите дни на нашите болезнени разочарования. АБУЧ се роди, за да покаже и докаже, че „държавата на духа – България” живее навсякъде, където има мънички азбукарчета, дето се учат да сричат, да пеят за Балкана, да обичат мириса на казанлъшки трендафил, па макар през гори, поля, океани. Защото навсякъде по света има учители по призвание, отдали живота си на това, децата ни да знаят какво е Българското, да го милеят, да го предадат в бъдещето, когато нас, първоположниците на борбата за признание от държавата ще ни има само в спомен.
И ми е гордо.

Благодарим на тези, които говорят с нас днес като с партньори, като с довереници, като с помощници, които имат едно желание – за езика на родината да няма митнически проверки, бариери и граници. Българският ни език да е отново и отново оня жилав корен, който не може да бъде изтръгнат ни със сила, ни с хитрост.

И на екрана в залата се занизват кадри от тържествата в нашите училища по всички континенти. Тази неподкупност и обич в думите им не се поръчва. Тя блика в душите на децата ни, които говорят понякога с акцент, но на български. Пеят и танцуват – като българчета, задължават да не се гледа на тях като на други. Наши са си, нашите деца – българчетата ни в Лондон, Москва, Париж , Виена, Хамбург, всичките в щатите на Америка, и онези в Украйна и Молдова, и онези в Китай и Кувейт, и онез от Австралия или Южна Африка…всичките, всичките наши деца от над 100 български училища.

Втора част:
В работната част на Конференцията излизат един след друг учителите, за да разкажат за това, какво и как правят в своите училища, да поставят проблемите, които държавниците и държавата трябва да решат с помощта ни. Денят е малък, думите край нямат, от сутрин до залез слънце делегатите седят и слушат, но за умора не се мисли, защото това е нашият час, нашият ден – нашият блян: не на сън – НА ЯВЕ!
1. Искаме Закон за просветата – нов. В него да фигурират българските училища в чужбина. Този закон да бъде всенародно обсъден.
2. Статут за всички наши училища.
3. Държавни образователни стандарти за нашата дейност в чужбина.
4. Адаптирани програми и учебници.
5. Специално звено за работа с нас в МОНМ.
6. Квалификация на учителите ни.
7. Провеждане на двустранни споразумения по образователни въпроси за изпълнението на задължението майчиният език да се изучава във възможно най-голям брой страни с помощта на държавите – приемници.

Послепис:
1: Извадка от меморандума на д-р Ирина Владикова, директор на Българското училище във Виена:
„ На 5 август 2009 г. в МОМН бе проведена среща на АБУЧ с министър Йорданка Фандъкова, на която присъстваха зам.-председателят на Народното събрание г-н Георги Пирински, министър Божидар Димитров, зам.-министърът на МОМН г-жа Коджабашиева, г-жа Велинова - началник на отдел Европейско сътрудничество в МОМН.
Многократно бе споделено, че са впечатлени от всичко, чуто на Конференцията в Националния исторически музей, от нашата работа и ангажираност и споделиха очакванията си в бъдеще да работим като партньори.
Г-н Пирински сподели конкретно какви законови промени са необходими.
Г-жа Фандъкова допълни, че е необходимо да се създаде устойчив рамков закон в рамките на една година.
Набелязаха се най-спешните мерки и действия, които правителството ще предприеме, за да улесни работата на нашите училища в чужбина”.

Накрая:
Сега виждам, че е много по-лесно да пишеш, когато си гневен и критикуваш. Много по-трудно е да хвалиш, защото изглежда понякога сервилно. Но пък е толкова благо – да си доволен, да си обнадежден. Да сънуваш – наяве.