Семинар на българските училища от Република Ирландия

На 5.02.2011 г. в Дъблин се състоя Семинар на българските училища от Република Ирландия и Северна Ирландия. Гост на колегите бе говорителят на АБУЧ – г-жа Снежина Мечева.

Протокол от семинара.

Споделено с приятели и съмишленици с уважение, обич и надежда Дъблин, Република Ирландия 0 5.02.2011 г.

Снежина Мечева
директор на Българското училище
към Посолството на България в Лондон
говорител на АБУЧ

На 5 февруари 2011 година гр. Дъблин, се състоя семинар на българските училища от Република Ирландия и Северна Ирландия на тема: Българските училища в чужбина – проблеми и перспективи за развитие. Този семинар се организира, благодарение на средствата, които Министерство на образованието младежта и науката отпусна по програмата Роден език и култура зад граница, но преди всичко благодарение на ентусиазма на чудесния колектив на училище „Азбука” в Дъблин, стимулирано от безрезервната подкрепа на извънредния и пълномощен посланик на България в Република Ирландия – г-н Емил Ялнъзов.

Бях изключително радостна, че колегите ме поканиха да гостувам на тяхната среща като представител на Управителния съвет на Асоциацията на българските училища в чужбина и директор на Българското училище към Посолството на България в Лондон.

Беше събота, много тъмна и ранна утрин, а най-лошото бе, че от два дни и в Лондон, и в Дъблин вилнееха страхотни бури и хич не беше радостно, че трябваше да се лети със самолет. Естествено на „Хийтроу” отмениха моя полет поради големите ветрове в Дъблин, но слава – Богу успях да излетя със следващия и пристигнах в сградата, където семинарът беше започнал съвсем преди малко. Още с влизането при колегите ми стана приятно, защото всички ме посрещнаха с усмивки – от посланик Ялнъзов, до членовете на Българския образователен у културен център в Ирландия (БОКЦИ), учителите от училище „Азбука” в Дъблин, и г-жа Валентина Стефанова – директор на българското училище „Патиланци” в Северна Ирландия. За съжаление само г-жа Мира Кръстева – директор на българското училище „Любознание” в гр. Корк не можа да пристигне , пак поради буреносните ветрове, заради които отменили нейния полет.

Посланик Ялнъзов сподели с всички ни колко много българското посолство държи на дейността на БОКЦИ, на училищата като цяло, на разрастването на дейността им, за което полагат и ще полагат все така големи грижи. Той също сподели и новини от училището на г-жа Мира Кръстева в Корк, което бе посетил само преди няколко дни, и въпреки нейното отсъствие на семинара, с няколко думи ни запозна с дейността му.

В приятната зала бе инсталиран голям екран, на който започна презентацията на г-жа Татяна Адамова – председател на БОЦКИ и директор на българското училище „Азбука” в Дъблин. Представени бяха индивидуално учителите, тяхната дейност, весели снимки от празниците, чудесни цитати от ученически по детски споделени чувства за обичта им към училището, благодарности от признателните родители. Така ми хареса една снимка от техния първи учебен ден, на който децата свили венец от цветя във формата на шестица и всички минали под него, за да са отличници през цялата година. Не е ли прекрасно? Няма как – ще открадна тази чудесна идея, а защо да не я окрадем масово всички наши училища по света?

С колегите от Република Ирландия и Северна Ирландия се познавахме и-мейлно, а сега имахме възможност да се видим очи в очи, усмивка в усмивка. И беше толкова приятно. Досега си помагахме писмовно, сега имахме възможност да си поговорим лично. Бях озаглавила изказването си:
Споделено с приятели и съмишленици с уважение, обич и надежда. И се почувствах още от самото начало сред истински приятели. Помогнаха ми много неща. Знаех, че г-н Ялнъзов е изключителен човек и го виждах с очите си. Говореше с искрена загриженост. И не беше случайно. Трогна ме фактът, който сподели с нас, че навремето, когато закриха нашите посолски училища в 1991 г. , той е бил дипломат в Хавана и много тежко е преживял това. И нас тогава в Лондон ни закриха и ако не беше дошъл посланик Иван Станчов – нямаше да ни има сигурно десетилетия (както вероятно и досега е в Хавана – не съм чула да има там българско училище, но дано да не съм права). Да, трагично беше това решение на тогавашното правителство. Отчете се и на тазгодишната трета конференция на АБУЧ в Софийския университет „Климент Охридски” от министър Сергей Игнатов, който в словото си го определи като дълбоко погрешна стъпка с дълготрайни последици. Но г-н Ялнъзов, където и да е бил на работа като дипломат след това, винаги е полагал училия да подкрепи създаването на български училища – и във Вашингтон, и във Виена. Още повече, че неговата съпруга – специалист в СУ „Кл. Охридски” като доцент по педагогика има много голям личен принос за тези училища. Отново по инициатива на семейство Ялнъзови бе възстановено и училището в Дъблин, което бе престанало да съществува преди няколко години, но сега процъфтява.
Колегите разказваха с любов, каквато срещам почти във всяко наше училище. Знам, че не е възможно да работиш с деца и да не си влюбен във всичко, което правиш. Споделяхме проблемите си, препятствията, които трябваше да преодоляваме, опитвах се да им разкажа всичко, през което вече сме минали и какво ни предстои като асоциация и като училище в Лондон, раждаха се нови идеи, намирахме отговори.

Средата на деня отдавна превали и бе време да прекъснем за краткотрайна обедна почивка. Поднесох на колегите от Дъблин малък подарък от нашето училище – книги, сред които „История славянобългарска” на Паисий и така хубаво ми стана, че една колежка възкликна: „Точно нея я търсех! Посланик Ялнъзов се раздели с нас, защото имаше ангажименти, а ние се запътихме към близкия ирландски пъб, за да отдъхнем и да се почерпим за срещата ни. Оказа се, че това бе най-старият пъб в Дъблин, типична кънтри кръчмица на два етажа, но оборудвана с множество телевизори. Закътахме се на втория етаж, защото от 14.30 часа имаше много важен ръгби мач и заведението се изпълни с много бира пиещи фенове на този национален за Ирландия спорт. Но ние на втория етаж имахме възможност да си поприказваме за по-делнични наши си работи.

Не се бавихме много, защото ни чакаше втората част на семинара.

Върнахме се в залата, за да изслушаме г-жа Валентина Стефанова от „Патиланци”, дошла след два часа самостоятелно шофиране в дъжд и вятър от Северна Ирландия. Знаех колко трудно бе на тази жена да се заеме с основаването на училището в далечното градче Арма, където няма посолство, няма и кой знае колко много българи. Но Валя, изпълнена с ентусиазъм, постави основите на още едно българско училище, в което даже е приела и четири бебета, защото по статистика е установено, че децата до 3 години попиват най-много информация. Затова, докато тя учи с другите деца – майките на тези бебоци се занимават с тях в нейно присъствие и им се задават задачи за изпълнение в българска детска училищна среда. Това не знам дали сте го чували да става другаде. Но може и това „да се краде” като идея, стига да има условия. Ние от Лондон помогнахме на „Патиланци” с първите им буквари, защото си нямаха и те сега учат по тях. Догодина ще им помогнем да се включат и в програмата Роден език и култура, защото им е жизнено необходимо.

Организаторите на семинара бяха поканили за участие и г-жа Милена Везенкова – директор на другите две училища в Лондон – „В. Левски” и „Розова долина”. За съжаление тя не можа да се присъедини, но отговори много подробно на въпросите на колегите, изпратени с и-мейл от два листа и също предложи услугите си да помага с всичко, с което би могла.

Не знам дали се усеща от всичко, което ви разказах, че тази среща беше много, много приятна. Беше много приятелска и много полезна. В заключителните си думи казах на колегите, че нямам никакво съмнение в техния успех и ги уверих да нямат никакви притеснения. Училищата им ще се развиват, уголемяват и процъфтяват. Когато разбрах, че в Ирландия, поради много добрата мултиклтурна политика на страната, нашите деца имат право да държат матура по български език и тя им се признава за университет – направо ме заболя сърцето. Защото ние в Англия , а и в доста други европейски страни отдавна молим нашето правителство да започне двустранни преговори за въвеждането на такава матура и в другите държави, но още не сме дочакали подобна активизация…уви! Учудих се, че в такъв случай колегите не са направили гимназия и им го предложих. Защото големите ученици безспорно ще бъдат облагодетелствани, ако могат да се готвят за този изпит по роден език в българското училище. Неведнъж съм казвала, че ако в Англия се върне „Ей-левъла” по български, какъвто имаше преди 17 години, нашите гимназиални класове ще станат по-големи от началните ни. И ми се струва, че колегите възприеха тази идея с ентусиазъм.

От тяхна страна дойде предложение – да се отправи към Комисията по Роден език и култура в МОМН, Министерство на външните работи и към Министерство на културата предложение да се помисли за създаването на възможност по тази програма или по подобна на нея да се предвижда и създаването на ограмотителни курсове по български за чужденци, а също и курсове, които да популяризират българският бит, фолклор и култура в чужбина. Това го е поело като задача ирландското правителство и учители от училището в Дъблин преподават на чужденци (дори на посланици в България) български. Защо тази дейност да не се превърне в българска инициатива?

АБУЧ много отдавна предлага да се създаде институция по подобие на Бритиш каунсъл във Великобритания, Гьоте институт в Германия, института „Сервантес” в Испания и др. подобни, която да приеме като стратегия глобалното популяризиране на българското във всяка държава по света.

В 17.00 часа (само половин час след обявения краен час), закрихме семинара и си направихме снимки за спомен.
Навън все така си валеше ситно, ситно, но поне вятърът не духаше и беше необичайно топло. Беше ни топло и на сърцата, защото се разделяхме с чувство за добре свършена работа и с усещането, че дружбата ни се е превърнала в приятелство. Хубави и посветени хора, които гледат в една посока и вярват в доброто, което даряват на децата – на нашите, българските ни деца.

Любезните ми домакини и ме посрещнаха на летището и ме изпратиха като роднина. Да, родни сме си по кръв и по мечти.
Не можах да видя много, много от града – но на връщане, на път за летището, в смрачения Дъблин видях нещо, което другаде не съм виждала и ме впечатли. В северния център на столицата има огромен метален паметник – конусовидна игла, висока едва ли не колкото Айфеловата кула. Така и не можах да видя върха й от колата. Построена е в чест на извоюването на независимостта на Ирландия от Великобритания – нещо, с което ирландците се гордеят изключително много.

Огромният нов терминал 2 на летището в Дъблин беше почти празен. Самолетът също. Но така ми бе по-спокойно и можех щастливо да си мисля за преживяното.
Бях горда. За много неща. Горда съм с колегите си.
Три години под ред Асоциацията на българските училища в чужбина провежда на много високо ниво конференция в София по въпросите на българското образование в чужбина: 2008 в Парламента, 2009 в Националния исторически музей, 2010 в Софийския университет „Климент Охридски”.

През ноември 2010 г. 27 български училища от Испания направиха своя конференция в Мадрид, организирана с огромните усилия на г-жа Петя Цанева – президент на асоциация АИБЕБАЛКАН и член на УС на АБУЧ . Беше прекрасно.
Сега в Дъблин се срещнаха училищата на Ирландиите. „Азбука” в Дъблин е един от най-новите членове на АБУЧ. Безспорно – много полезен и успешен бе и техният семинар.
Иде новата голяма конференция на 25 български училища в САЩ, която ще се проведе в Чикаго на 30 април и 1 май по идея и с безспорното главно участие на г-жа Боянка Иванова –директор на българското училище „Джон Атанасов” в Чикаго, член на УС на АБУЧ.
Да сме живи и здрави – ще ви пишем и за това.
Има какво да очакваме, има какво да ни стреми, има какво да ни кара да се чувстваме силни, добри и можещи.

Благодаря ви колеги за това, че захранвате оптимизма ми и ме карате да вярвам във всичко, което ни предстои.